Александър МАРИНОВ Казват, че има три вида хора: които правят нещата

Александър МАРИНОВ

 

Казват, че има три типа хора: които вършат нещата да се случват, които гледат по какъв начин нещата се случват и които се чудят какво се е случило. Въпреки че някои още не са разбрали (или не желаят да разберат), президентът Румен Радев е от първия тип. От началото на първия си мандат до последния ден на втория, а несъмнено и по-късно, той преследва и ще преследва задачите, поради които завоюва високо публично доверие и поддръжка. Такъв е същинският водач – той работи, а не разяснява, съзерцава или мрънка.

Вярно е, че българската президентска институция е по този начин устроена, че ефикасното деяние на президента би трябвало да непрекъснато да балансира сред формалните конституционни пълномощия и капацитета на политическия престиж (доколкото подобен е завоюван). Някои български президенти, като предшественика на Радев, нямаха необикновен проблем в това отношение заради пределно скромния си потенциал. Те бяха обречени да се задоволяват с церемониални и коментаторски функционалности. Тези, които го правеха относително добре, бяха одобрявани (поне до известно време) за " сполучливи " президенти. Други станаха за посмешище.

При настоящия държавен глава има една съществена отлика – той мина през поредност от тествания и борби, отстоявайки с каузи константното обществено доверие, доказвайки на обществото, че няма да се поддаде на главните закани пред българските политици –

да бъде платен, сплашен или зомбиран от ласкатели.

Стъпвайки на този престиж, подплатен с безапелационна втора изборна победа, Радев продължава по възприетия стратегически курс – да промени България към по-добро. Както всеки смъртен, той също не е „ имунизиран ” против неточности, само че има преимущество на ясните цели и еластичен асортимент на средствата за постигането им, допълнени от мащаба на управническо мислене.

Поради изброеното, в случай че някой е считал, че Румен Радев ще се „ кротне ” и през идващите пет години ще се радва на почести и привилегии, надълбоко се е заблуждавал. Това се отнася освен до съперниците му, само че и до неговите евентуални съдружници и сътрудници. Който и да ръководи от другата страна на „ Дондуков ”, той ще се сблъсква с един и същи самодеен метод. Разликата ще бъде единствено в диференцираното отнасяне на нюансите в държанието – неприязън или доброжелателност, двуличие или неприкритост, самоувереност или дарба да възприемаш обосновани рецензии и препоръки, диалогичност или нарцистична глухота.

На обрисуваната основа можем да преминем към вероятните отговори на все по-често задавания въпрос „ Какво цели президентът със своята непрекъсната сериозна интензивност във връзка с новото ръководство? ”

Интерпретациите са разнородни, само че надалеч не всички заслужават внимание. Като да вземем за пример - искрено интригантското вестникарско заглавие „ Борисов и Радев се съюзиха против държавното управление! ” Или разсъждения на тематика „ Президентът работи като министър председател ”, в които прозира

учудващо непознаване на институционалните рамки и механизми.

(Наскоро един другояче почитан коментатор обясняваше по какъв начин министър председателят Кирил Петков, чрез своя Съвет по сигурността, „ дублира ” свикания от президента КСНС, пренебрегвайки фундаменталните разлики сред статута, задачите и състава на двата органа.)

Доста известна версия е, че с хипотетично подранилата си сдържаност към ръководещите Румен Радев желае да се дистанцира от тях и да се застрахова от вдишване на негативи поради възможните им неточности. Това не дава отговор на истината, най-малко не и в дословното схващане. Президентът не носи отговорност нито за държавното управление, нито за парламентарното болшинство. Служебните кабинети, които бяха под негова закрила, към този момент са в историята. А новите ръководещи са изцяло самостоятелни субекти на взимане на решения и на изразходване на последствията от тях.

Политическата генеалогия на Петков, Василев, Денков, Янев, Рашков и някои други фигури в ръководството е доста по-сложна от присъединяване им в едно или две служебни държавни управления.

Без подозрение, обединенията в четворната коалиция като цяло се радват на доброжелателно и градивно отношение от страна на президента, само че то

не би трябвало да се пояснява като автограф под празен лист.

Самият Радев нееднократно категорично акцентира, че отношението му към всяко държавно управление ще се води от едни и същи стандарти и ще се дефинира извънредно по резултатите. Тук културните взаимоотношения и толерантността (невъзможни при предходния режим) са единствено причина за реализиране на резултати, а не индулгенция за допускани управнически неточности, не дай Боже, на по-тежки грехове.

Когато притиска ръководещите с гледище за по-енергични и премислени дейности, президентът желае да защищити от отрицателни последствия не себе си и не тях персонално, а най-много полезностите и задачите, чието заявяване и осъществяване обезпечи и неговата, и тяхната победа.

Именно тези полезности и цели би трябвало да бъдат опазени и предпазени от компрометиране и обезценка в очите на обществото. Има всички учредения да се допусна, че мащабът на проблемите, в които сме затънали, е толкоз огромен, че мечтаната смяна надали ще бъде реализирана в границите на един-единствен мандат и от едно и също държавно управление. Важно е да има придвижване напред, което поддържа избликналата през последните две години положителна гражданска сила. Тази щафета може да бъде излъчена не един и два пъти, а единственият (засега) постоянен поръчител за следване на определения път е точно Румен Радев.

Вътрешните и външните закани и компликации са толкоз съществени, че никой не може да подсигурява

до каква степен и докога ще устои едно съответно ръководство.

В нашия случай има и редица усложняващи условия – комплицирана и уязвима съдружна структура, нападателна и разполагаща с огромни запаси съпротива в лицето на някогашните ръководещи и техните нови съдружници, непълен запас от (едновременно) способени, опитни и честни управленци.

Има някои признаци, които дават съображение в случай че не за оценки (нека да изчакаме стоте дни), то най-малко за обезпокоеност от позиция на стила на работа и връзка. В такава обстановка доброжелателността се показва не в куртоазно безмълвие, а в почтено и в това време почтително изявление на мнение. Това съставлява и самобитна форма на даване на потребни препоръки, когато такива не са категорично поискани.

В случая доброжелателната сдържаност на президента и настояването за по-енергични дейности имат двойно позитивно-превантивно значение. От една страна, това е шерване на част от безспорния престиж на институцията, а от друга – потребна индикация, че търпението и на най-искрените поддържници на смяната няма да бъде постоянно. Поне не и към тези нейни носители.